За тъмната страна на майчинството

‘На 30 години съм. Живея в Лондон. Със съпруга ми сме заедно от около две години. Това ми беше първа бременност. 
Забременяла съм напук на всички предпазни мерки, които взимаме и факта, че се е случило 2 дни след цикъла ми. 

Шока беше огромен за мен, когато разбрах. Бях категорична, че няма да го задържа. Не беше време за деца. Тъкмо бях започнала кариерата си, имах идеи какво искам да направя и едно бебе щеше да провали всичко. В същото време връзката ни с годеника ми беше все още нова и не мисля, че бяхме готови за подобна отговорност. 

Той се зарадва много като му казах, но посърна като разбра намерението ми за аборт. За него това значеше, че не го обичам, иначе съм щяла да искам това дете. Опитах да обясня, че за мен идеята да го задържа означаваше да спре моя живот. Обвиних него за случилото се, вдигнах му огромен скандал и го изгоних от жилището ни. След около 30 минути взаимна агония, той се върна и успяхме да поговорим нормално, без излишни страсти. Той прие решението ми и каза, че ще преминем през това заедно. 

На следващия ден се обадих да запазя час за аборт. Дадоха ми час за преглед за след около седмица. Имах цяла седмица до въпросния ден и монолозите в главата ми не спираха. Вече не бях толкова убедена в правотата на решението си. Какво ако греша? Ами ако това дете намери лекарство за рак или СПИН? Как мога да лиша света от този дар? Вярвам в Бог и започнах да моля за помощ. Мисля, че процеса по аборта се проточваше толкова дълго неслучайно. Молих Бог да ми покаже правилния път, да ми даде знак и това дойде от един телефонен разговор с майка ми. 

Преди това тя не смееше да каже нищо за решението ми, но един ден преди деня за аборт, ми се обади и промени решението ми тотално. Увери ме, че всичко ще е наред, че няма да съм сама, че едно дете не ти проваля живота, а напротив – може да бъде източник на много радост и т.н. След дълъг разговор реших, че ще ставам майка. 
Годеника ми беше безумно щастлив. Така се присъединих към клуба на щастливо бременните .

Бременността ми беше много лесна и приятна. Никога не ми се е повръщало или гадило. Общо взето бях в пълна кондиция, ходих на фитнес и йога и си бременеех щастливо. Всички казваха, че чакам момче, заради храната която ми се ядеше (побърквах се за месо), формата на корема ми и други подобни. Аз въздишах тежко и стоически заявявах, че пола е без значение, но вътрешно исках да си имам момиченце и си пазарувах бебешки дрешки за момиче. Няколко седмици по-късно бях на видеозон и за моя огромна радост ми казаха, че чакам момиче. От този момент бременността ми стана още по-красива и вълнуваща. Нямах търпение да видя малкото ми момиче.

След 20 часа контракции и 2 часа раждане, дъщеря ми се появи на бял свят. Родих нормално, без (слава Богу) никакви усложнения за мен или детето. Толкова ужасни истории бях чувала за тези раждания, че очаквах едва ли не ада да се стовари над мен. Оказа се доста по-лесно и съм готова да раждам по всяко време. Останах в родилното една нощ, където не мигнах изобщо и съзерцавах дъщеря си – толкова беше перфектна и така красива. 

Минахме през няколко прегледа и се прибрахме у дома. Тогава започна „веселата“ част. Нямах достатъчно коластра (това идва преди млякото), с която да храня дъщеря си. Опитах да кърмя няколко пъти, но не потичаше нищо. Бях със съзнанието, че щом родя и от мен ще рукнат реки от мляко и дъщеря ми ще бъде кърмена и ще расте здрава и щастлива, далеч от всякаква химия… Да, ама не. Оказа се, че това е физиологически процес, към който мозъка трябва да се адаптира и да му се подават сигнали, че това тяло трябва да произвежда мляко. За да стане това, ми беше нужна около 1 седмица. Тази седмица беше времето през което ада наистина ми се стовари на главата.

Още първата нощ се наложи да й дадем формула. Почувствах се безкрайно виновна за това, че давам химия на детето си. За да спра самобичуването до някаква степен, прекарах нощта в интернет форумите, където търсих майки с подобна съдба. Оказа се, че било нормално и се случва често. Това обаче на перфекционист като мен не му беше достатъчно и се започна едно диво цедене с помпи, пиене на добавки, витамини и ядене на какво ли не, само и само прословутото мляко да тръгне. Е, тръгна и от втората седмица вече нямах този проблем, но дотогава ми се разказа играта физически и психически.

Да не забравя, че и все още кървях и губех доста кръв всеки ден (това продължи общо 35 дни), което само допринасяше за общата ми отпадналост и дискомфорт. Имах и един шев, заради който не можех да седна като хората и ме болеше ужасно. Едва вървях. Бях тотална развалина. Жените се плашат от раждането, но за мен периода след раждането е в пъти по-страшен и травмиращ.

Същевременно се борех с много и разнообразни емоции, примесени с хормони и всякакви химически процеси, които протичат в тялото на родилка. Първата нощ ревах на съпруга ми абсолютно убедена, че връзката ни никога няма да е същата и това дете тотално ще провали всичко, което сме ние като двойка. Исках всичко да си е по старому – само аз и той и любовта ми, не исках да деля нищо с никого. Същевременно, чувствах любов към детето, която не съм изпитвала към никой и нищо друго на света. Обаче това прекрасно чувство беше съпроводено с див страх какво ще й се случи и бях абсолютно убедена, че няма да се справя и със сигурност ще стане най-лошото. 

Събуждах се през нощта да проверявам дали диша, висях постоянно на телефона да питам акушерките защо това и това се случва, защо реве. Изчетох всичко за възможно най-лошите сценарии. Бях сигурна, че не ставам за майка и съм във вреда на това дете. Изпитвах ужас като остана сама с нея. Всяка бутилка с формула, която й давах, беше като нож в сърцето ми. Не исках да показвам дъщеря си на никого, да излизаме навън и тя да има физически контакт с други хора. Приятели и роднини искаха да ни посетят, но аз категорнично отказвах. Не отговарях и на телефонни обаждания. Внезапно станах супер суеверна и мнителна и бях убедена, че някой я е урочасал и й мислят злото. Окичих кошчето и с червени конци, сини очи против уроки, метнах една икона в спалнята, където спахме заедно, и се молех Бог да я предпазва от всякакви магии и зли помисли. 

Самодиагностицирах се. Беше ми ясно, че преминавам през следродилна депресия. Отново изчетох всичко за нея. Оказа се, че ако не се вземат спешни мерки това състояние може да продължи с години. Попаднах на няколко трагични истории, където майки нараняват себе си или децата си. Благодарна съм на съпруга ми и майка ми, която живее с нас, за подкрепата и разбирането и за това, че винаги бяха до мен, когато имах нужда да поговоря. Нямам представа как се справят самотните майки с тези моменти…

Плаках много и пред двамата, бях съсипана емоционално и не знаех как да продължа. Същевременно, чисто физически бях все още твърде слаба и грижите по детето ме изтощаваха допълнително. Една нощ, тотално рухнала, отидох при майка ми отново отчаяна и изпълнена със страхове. Поговорихме и тя остана с детето през нощта, за да мога аз да поспя нормално. Помогна ми много. На следващия ден реших, че така не мога да продължавам и ще полудея ако не направя нещо. 

Помогнаха ми думите на съпруга ми: „Ти не знаеш колко си силна, но аз знам и знам, че ще се справиш и с това“. И утвърждението „Аз съм добра майка и детето ми расте здраво и щастливо“, което повтарях до посиняване, докато не повярвах напълно в него. На следващия ден бях старата Аз – силна, уверена и грижеща се за това дете все едно ми е пето.

Това е периода, за който никой не говори, а ми се иска някой да ме беше предупредил. Медиите ни бомбардират с изображения на щастливи майки, татковци и гукащите им в блаженство бебета, докато реалността е малко по-различна. Очакванията са, че щом си родила, трябва да пърхаш от щастие, света ти се е променил към безкрайно добро и всичко е розово… 

Аз не изпитах майчински инстинкт, когато малката се роди и я сложиха на гърдите ми, противно на това което са ми казвали. Вместо това си помислих, „О, какво стана? Ама това ли беше?!“ и гледах как едно бебе лежи на мен. Разсъдъка ти е толкова замъглен от цялото изживяване, че последното което ти идва, или поне на мен, е да се разтапяш в умиление над отрочето си. Минах през такава буря от емоции, че нямах сили да се зарадвам на момента. 

Така наречената следродилна депресия трая при мен около седмица. Изчезна благодарение на това, че повярвах в себе си. Други жени не са такива късметлийки и страдат с години. Това ме подтикна да споделя, за да могат повече жени да са наясно, че такива моменти са нормални и се случват. Няма от какво да се срамуват. Не са „повредени“ или лоши майки. Всичко се дължи на коктейл от хормони, страх от неизвестното и придобивката на нов член в семейството.

Аз бях благословена. Щастлива жена съм. Противно на всякаква логика забременях, запазих си детето и го родих. Сега имам прекрасно бебе на 6 седмици, което обожавам, щастлива е и ме обсипва с усмивки постоянно. Пожелавам го на всеки!   К.П.