Деси

‘Рестартирах на 45.
Когато човек е млад, новостите го връхлитат като гръм от ясно небе, защото всичко за него е вълнуващо и непознато. Навлезе ли обаче в златните си години, става все по-склонен да се пуска по течението на рутината и да задремва в зоната си на комфорт.

Така бях и аз. Малко преди 45-ия ми рожден ден имах всичко – пълен дом и чудесна професия. В продължение на близо 20 години работих като журналист. Ставах с мисълта за интересните хора, на които ще се обадя, за да напиша за тях. Прекарвах дните си, улисана в проучване на техния живот, във взимане на интервюта, писане и редактиране. Заспивах с планове за следващите материали. До ден-днешен обожавам тази професия, защото тя шеметно разширява светогледа. Даде ми възможност да общувам с личности от всякакви среди, постигнали реални успехи. Бях безмерно щастлива, когато хора се свързваха с мен, за да кажат, че посланията ми са ги докоснали.

И така до деня, в който си дадох сметка, че съм загубила себе си някъде по пътя. Бях започнала изцяло да се отъждествявам с работата и семейството си и почти бях прекъснала най-важната връзка, която ни е дадена – тази със самата мен. Натрупах толкова умора, че си казах ‘трябва да спра’. И ми хрумна немислима дотогава идея – изцяло да сменя професията си.
Запитах се какви са качествата, които биха ми дали шанс да продължа напред. Знам няколко чужди езика, общителна съм, нямам проблеми с дисциплината. Проучих какъв е пазарът на труда в България. Установих, че у нас има море от чуждестранни фирми, които търсят именно хора като мен. Кандидатствах в една от тях, взеха ме след първото интервю и така започна новото ми житейско приключение.

Естествено ме изпълваха всякакви страхове. Ще се справя ли с работата? Какво ще кажат хората? Няма ли да бъда най-възрастната на новото място? Ще ми липсва ли писането във вестника? Утеши ме най-вече това, че получих подкрепа от близките си. Мъжът ми толкова се вживя в моето положение, че самият той си смени работата .

Само ден след като напуснах вестника се озовах в един от най-големите колцентрове в София. Описанието на днешната ми професия звучи сложно – работя в американска фирма, проектът е британски, а всъщност по цял ден говоря на френски с всеки, който реши да потърси помощ от нас. Работата не е нито скучна, нито папагалска. Лично за мен има много положителни страни – отново превъртях живота си на любимия си език, мога да развихря общителността си, а най-много се радвам, когато се обади някой ядосан клиент, а в края на разговора затвори телефона щастлив и успокоен.

Това е и нещо като полуемиграция – хем съм в България при най-близките ми хора, хем живея виртуално във Франция. Пътешествам всеки ден, макар и чрез телефона и компютъра. 
Освен това колцентърът е място за среща на свръхинтересни личности. Сред колегите ми има университетски преподавател, легионер, авантюристи, пребродили света надлъж и шир, красиви и забавни студенти, бивши бизнесмени, спотаили се от бурите на живота, чужденци, открили щастието в България или решили да преминат оттук за няколко месеца, за да обогатят светогледа си. Прекарвам дните си с хора на всякакви възрасти и с всевъзможни житейски истории, обединени от една любов – към френския език.

Днес, 3 месеца след като рестартирах в професионално отношение, мога да кажа, че съм щастлива. Държа да благодаря на бившата ми главна редакторка, която ми дава възможност да продължавам да пиша във вестника, който и досега обожавам. Не се разочаровах нито от журналистиката, нито от изданието. Просто имах нужда от глътка свеж въздух, от смяна на средата и нови приключения.

За тези 90 дни натрупах нови знания, хубави приятелства, отново се събуди любопитството ми към света. Държа да благодаря и на новите ми шефове, които ме приеха такава, каквато съм – куку на средна възраст, готово да даде всичко от себе си.
Ако и ти мечтаеш да рестартираш, не се страхувай. Разчитай на качествата и знанията, които си натрупал/а през годините. Дай си сметка, че заслужаваш втори шанс. Засили се и скочи. Ще изплуваш.   Десислава Митова, София, 45 г.